Алпийските изкачвания се правят без публика. Далеч от игрища, зали и стадиони. Липсва одобрението или неодобрението на наблюдаващия зритсел, а това е мощен стимул. Той не може да бъде пренебрегнати. Ние сме лишени от него. Привикнали сме с това. И все ппак ни е приятно, когато някъде далеч долу под стената преми ине някой и извика нещо окуражително. Забелязал съм, че о след като успея да се справя с някое особено трудно място, което се оказва ключово за даден маршрут, винаги поглежд:дам надолу или към околните върхове. Като че ли съм изпитвал вътрешна необходимост да бъда похвален от някого — като награда за преодолените трудности. Тогава обикновено » съм извиквал възторжено към партньора си „Преминах надвеса!” — отново с несъзнателно очакване, че ще чуя така жееланото „браво”.
Липсата на непосредствени и противници също се отразява на състезателната страна на алпийската дейност. При нея спортната борба е непряка, прикрита. Всеки иска да докаже своите възможности. Да ги съпостави с възможностите на другите. Това е естествено, но трудно осъществимо. В леката атлетика състезанието се свежда до метри и секунди, в тежката — до килограми, в спортните игри — до брой на точни попадения. Това е количественно изразимо, обективно. А в алпинизма? При него (с изключение на скалното катерене) не само няма публика, но дори и съдии, които да установят постижението, а още по-малко д го оценят.
Все пак всяко алпийско постижение получава своята оценка. Тя идва по-късно. На пи първо време може да не е точна, да страда от субективизъм. Hо c течение на времето всичко си идва на мястото. Алпиниститете добре знаят това. Затова често още по време на изкачванането се замислят за бъдещата оценка, която би получил успехът или неуспехът им. Това стимулира неимоверно алпинистите. В последните метри пред Христо Проданов, задминал осемхилядиметровата граница, много добре си е давал сметка, какво би означавало да стъпи на най-високата му точка. За българския алпинизъм! За спортната чест на България! За негово лично удовлетворение!
Излиза, че в повечето случаи ние сме съдии на самите себе си. Все едно в състезание по скок на височина състезателят сам да измерва височината на летвата и класирането да става въз основа на резултата, който той лично обяви на определения регистратор. Примерът звучи наивно, но в основата си е точен. Неслучайно многократно ми е задаван въпросът: „Как се установява, че действително сте изкачили някой връх или стена?” Опитвал съм се да обяснявам, че на някои места има специални металически кутии с бележници, в които се разписваме. Че в съветските планини е прието на върха да се оставя записка, която се сваля от следващите изкачили го. Че същото се прави с веществени доказателства. Че може да се установи със снимки. Но невинаги събеседникът ми е поглеждал на това с доверие. Колко ми се е искало да му кажа, че в нашия спорт изобщо подобна, измама не би трябвало да съществува. Че тя е в разрез с планинарската етика. Въздържал съм се да му обясня, че при нас най-хубавото е личното удовлетворение от постигнатото, задоволяването на дълбоката вътрешна потребност, осмислянето на усилията и рисковете. Една измама би ни лишила от всичко това. Не съм го казвал. Страхувал съм се, че събеседникът ми би го приел твърде скептично. То не би отговаряло на обичайните му представи за острото съперничество в спорта, което (заедно с всичките му достойнства) създава и благоприятни условия за нравствени отклонения. Тогава може би ще ми се напомни за разгорещените страсти при спортните игри — дори при присъствието) на строги съдии, за допинга, за предопределените резултати. Да, това действително са грозни нарушения. Но те не са типичното в спорта. Нито в алпинизма, въпреки че и при него могат да се случат.
Най-недопустимото е да се обяви едно изкачване за осъществено, без това да отговаря на истината. Такива случаи действително се броят на пръсти. Някои оспорват например успеха на първата китайска експедиция на Еверест.